Рада Банялиева

Има книги за Пловдив, има книги и за пловдивчани.

Тази книга е за пловдивския дух.

За густо и за атмосфера, за изгубени думи и средища, за чешити и други характери. За това, което остава в нас, когато едно тепе от място за отдих и сеир се превърне в павета и име на МОЛ.

За това, което е било и за това, което може би е било.

Първото, както знаем, е история, а второто – градски легенди. Които, когато се описани по начина, по който го прави Евгений, са сериозна заявка за място в официалната история. Заявка, обясняваща днешното представяне на тази „неакадемична” книга в институцията Исторически музей.

Всеки град си има своите истории, герои и легенди. Пловдивските обаче са уникални. Не случайно другите градове нямат книги като тези на Алваджиев, на Йордан Велчев, на Маньо Стоянов, на Георги Пашев и на Евгений Тодоров.

Защо – историята не казва. Мълчи и народопсихологията, не смее да се обади и психиатрията.

Едно от обясненията може би е във вица за онзи объркан софиянец, който явявайки се при Господ го попитал „Защо бе, Господи, все пловдивчани ни управляват?”. На което Господ кротко отговорил : „Какво лошо има в това, бе майна?”.

Възможно е и всичко да се дължи на местния въздух. Нагорещяван от камъните по тепетата, охлаждан от лениво течащата Марица, носещ забравени спомени за бомбар и мириса на втасало зеле от Кършияка и изгорели изолации на кабели от Шекера. Който, когато е бил чист, е карал бузите на излизащите от цар Симеоновата баня булки да руменеят, но не толкова, колкото вратовете на съпровождащите ги с погледи мъже от отсрещните кръчми. А днес, когато доказано от Европейската агенция по околната среда е най-мръсният въздух измежду 200 европейски града, кара градските първенци да обикалят цар Симеоновата градина като самодиви, търсейки духа на Кудоглу.

След 20 години и за тази история ще се казва „Е, майна, т’ва не е истина”, ако някой като Евгений не я опише в „Особености на филибелийския характер - 2”.

А това никак не е лесно. Защото и за да пишеш се иска характер. Който да спре естественото, но убийствено за един хроникьор желание за самоцензуриране при опита да се пресъздадат невероятните или еротичните нюанси на градските предания или глупостите на силните на деня, предизвикващи серджийската страна на филибелията да избие в непредаваеми на хартия словосъчетания. Понякога е много трудно да намериш точната дума дори и в град, където се говорят над 10 езика.

И когато не я намериш да изтърсиш: „Площад 22 септември??? Бамбашка работа, майна! Кювлиите ни правят на сандър”.

Евгений, благодаря ти майна, за густото, което изпитах.