ЗА АВТОРА

Никола Стоянов Алваджиев е роден на 11 септември 1900 г. в Пловдив, където преминава целият му житейски, професионален и творчески път до кончината му на 23 декември 1974 г. Копривщенският му корен го свързва в близко родство с Димчо Дебелянов – майката е първа братовчедка на поета. Близо две десетилетия от трудовата му дейност (до 1944 г.) преминават в Пловдивската община като началник на „Общински грижи“. По това време наред с редица публикации и театрални рецензии в периодичния печат, с преводи от френски, пише и първата си книга „В сенките на древния Пловдив” (1937 г.). През 1971 г. излиза знаменитата „Пловдивска хроника“, коя то му носи голяма популярност. Книгата има второ (1984 г.) и трето (2000 г.) издания. Други негови книги са „Паметта на един град” (1972 г.) – в съавторство с Иван Терзийски и Христо Джамбов, и „Старинни черкви в Пловдив“ (2000 г.)

Уникален не само за Пловдив, но и за страната, е неговият труд за произхода на имената на пловдивските улици, послужил като основа за издадения през 2005 г. справочник. В сборника „Пловдивските почетни граждани“ Никола Алваджиев е определен като най-яркото име в съвременната пловдивска летописна школа. Носител е на Наградата „Пловдив“ за литература през 1972 г., на орден „Кирил и Методий“ I степен, една улица в града на хълмовете е наречена на неговото име.

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР – СЛЕДГОВОР

Имаше идея да напиша предговора на тази книга. Имаше обаче и опасност да ме обвинят, както е модно сега да го наричат, в конфликт на интереси. А пък и предговорът на Звезделин Цонев към първото издание си е чудесен. Решихме да го използваме отново. И през ум не ми е минавало, че мога да предложа нещо по-добро от един Звезделин Цонев. Ако на някой това позабравено име се струва непознато – един от големите наши писатели историци. А пък Надя Фурнаджиева, благодарение на която книгите на Никола Алваджиев се появяват по рафтовете на книжарниците, ми смъкна камък от сърцето, като предложи да оставим заглавието същото, както през 1937 година... Нито един от замисляните варианти не ми харесваше. И така за редактора остава вместо предговор – следговор.

“Книгата е една-единствена. Останалото са версии. Версиите са носталгия по първообраза, дирене на първообраза.”

(Един от 37-те тезиса в „Книгата“ на Людвик Флашен.)

73 години след като Никола Алваджиев издава своята първа книга „В сенките на древния Пловдив“, се появява и нейната нова и основно преработена версия, подготвена от автора през 60-те години на миналия век. В сравнение с първообраза от 1937 година има значителни промени: отпаднал е следримският период, но пък е прибавен нов материал, особено за времето, когато Тримонциум преживява своя разцвет като важно средище в могъщата Римска империя. В процеса на редакторската работа към оригиналния текст са прибавени допълнения и уточнения, почерпени от паметни бележки, намерени в архива на писателя. С тях изложението е разширено и обогатено, без това да спъва диренето на първообраза и максималното доближаване до него! Позволявам си го, защото зная, че баща ми винаги е подкрепял всички мои идеи и начинания. И още – като синовен дълг и като благодарност за свободата на духа, с която ме дари като родител.

Научен исторически труд или исторически роман
е “В сенките на древния Пловдив”?

Нито едното, нито другото!

В тази книга преобладават историческите факти такива, каквито са ги събирали и изследвали специалистите до средата на миналия век. А там, където историческата истина се крепи на крехката опора от предположения и субективни заключения, се намесва авторското въображение. Това прави историческия разказ по-лек, по-четивен за широката аудитория с интереси в тази област. Това, че траките са били завладени от войските на Филип Македонски, а по-късно и от римските легиони, е неоспоримо. Но как са протекли самите битки? Кой може да каже със сигурност? В книгата Алваджиев пресъздава картината на ожесточените сражения, които съпътстват историята на древния град, героизма на неговите защитници и трагичните събития при нашествия и разруха.
         Тук се сещам за един пасаж от книгата на Владимир Янев „На границата с безграничното“, хубава и мъдра книга, в която Владо преразказва римския историк Тит Ливий за битката между римляните и старите жители на Италия – етруските. Та тръгнали войските на етруските, а отпреде им крачели техните жреци. Те били с ужасяващите маски на демоните на смъртта, в ръцете им се виели живи змии и пламтящи факли. Стъписали се римските воини, по-суеверните сред тях били готови да хукнат назад. Тогава военачалникът им избухнал в гръмък смях. Подели го близките до него, хохотът заразил цялата войска. Станало сякаш чудо – воините се съвзели и направили на пух и прах етруските и техните преоблечени жреци. Великата сила на смеха.

Неслучайно в своята „Мета история“ Хейдън Уайт пише, че „една и съща „история“ може да бъде разказана като трагедия или като сатира, като комедия или фарс, а историческото въображение не се различава от поетическото“. Това последното е характерно за творческия стил на пловдивския летописец. Макар че целият материал за древния Пловдив е обвързан с изобилие от исторически дати, събития и личности, събирани от вехти хроники и летописи, както и от специализирани изследвания, изложението на автора не е спъвано от букаите на строго научната историческа достоверност. Трудът на Никола Алваджиев се базира на по-старите исторически източници, допълнени от по-нови факти и археологически разкрития, известени до около 1960–1970 година. В следващия почти половинвековен период оттогава нови находки и изследвания обогатиха историята на града, други опровергаха предишни исторически „истини“. Някои автори и изследователи историци опровергават преждеписалите.

Какво лошо в този разнобой? Повечето теории и мнения, макар понякога и различни, само обогатяват познанието за богатото минало на един от най-старите европейски градове. Може ли с абсолютна достоверност да се отговори, кои са били първите жители в едно от най-старите заселения по тези места – могилата Яса тепе, възникнало около 4 хиляди години пр.н.е. И кой го е разрушил – също! Отгде са дошли първите заселници? Траките ли са го основали, или те са го унищожили?

Както пише самият автор: „Далечината на отминалите години не позволява да се гледа дълго надире. Очите уморено се притварят и мисълта потъва в сън под тежестта на предположенията и съмненията...“

Известно е, че историците са твърде чувствителни, когато някой друг копае в собствената им нива, макар този някой да е воден само от желанието да направи жътвата по-богата. Откровено казано, това леко ме смущаваше при моята работа върху текста. Тук на помощ ми идва литературният критик Светлозар Игов с една негова рецензия: „Историята се твори и пише от множество – единични и колективни субекти. Всеки има правото на своя глас и именно в това многогласие е същинската „история“ – е неговото мнение. Споделям го напълно.

Големите специализирани трудове за историята са тежко четивни. Редица факти в някои от тях се оспорват от други автори, различно се интерпретират събития и личности по конюнктурни политически съображения или заради поколенчески различия в мирогледа на самите историци. Научната история е обширен материал с много подробности, с много имена, цитати на чужди езици и е предназначена за по-тесен кръг специализирани читатели. Обикновеният любител на историческо четиво предпочита тази история да му бъде поднесена в по-популярен и достъпен за неговите интереси прочит. В това се състои изкуството на писателя историк – да вдъхва живот в историческия разказ, докато точната хроника подрежда само подробностите.

Редица философи, писатели и литературни критици твърдят, че доброто съчетание между познанието на историята и художественото и представяне, дори когато последното си позволява и писателски волности – най-пълно и достъпно задоволява читателския апетит за историческо четиво.

Лион Фойхтвангер пише по този въпрос следното: „Да бъдеш писател историк в истинския смисъл на думата, значи твърде много, значи преди всичко да притежаваш наред с таланта на белетрист и верен, аналитичен поглед върху епохата, която искаш да пресъздадеш. Значи да се издигнеш над дребното и маловажното, да отсееш същественото от купищата материал, струпан от съвременниците на тая епоха. Значи да умееш да се вживяваш в далечните, станали чужди вече дни, да можеш да придадеш тяхната атмосфера.“

Именно такива са повечето трудове, написани от Никола Алваджиев. Авторът, който приживе никога не наричаше себе си писател, умее да „вмъкне“ читателя в атмосферата на времето, за което му разказва. Така е в неговата най-популярна книга „Пловдивска хроника“, така е и в настоящата „В сенките на древния Пловдив“, а и в редица други публикации, които му отредиха достойно място в пловдивската литература.

Той нямаше и претенциите на професионален историк, беше „старинар“. С някаква неугасваща страст в продължение на десетилетия иманярстваше в миналото и изрови оттам огромен исторически материал, който експонираше със своя свеж и поетичен език в многобройни изследвания и в литературни трудове. „В сенките на древния Пловдив“ проследява историята на едно от най-старите европейски селища – от появата на първите му заселници, времето на траките, на македонското владичество и римската епоха и до неговия трагичен край, когато ордите на Атила разрушават един от най-бляскавите градове в древността. Занимателното повествование с лекота отвежда любознателния читател към безспорни и повече или по-малко спорни исторически „истини“, освежено от пъстрия език на автора с легенди, предания и поетически картини.

Интересен прочит на част от богатото минало на българския вечен град.

Станко Стоянов